Определение № 281 от 18.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 37/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски
чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на пълномощника на "С" ЕООД - гр. Варна срещу решение № 172 от 7.10.2009 г. на Варненски апелативен съд по търг. д. № 353/2009 г., с което е потвърдено решението на Варненски окръжен съд от 09.04.2009 г., постановено по т. д. № 83/09 по описа на съда с което е уважен отрицателният установителен иск на "Е" ЕООД срещу касаторите с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК. Претендира се отмяна на въззивното решение като неправилно.
В т. т. 1-4 от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят развива правните въпроси от значение за изхода на делото, които се свеждат до въпроса за съотношението на правната уредба на иска на третото лице, засегнато от изпълнението по ДОПК по чл. 269 от ДОПК с правата по чл. 266, ал. 1, т. 4 от ДОПК, респ. чл. 336 от ГПК (отм.) и по-точно: ако това трето лице е пропуснало срока за обжалване действията на публичния изпълнител по чл. 266, ал. 1 ДОПК, то може ли същото да води иск по чл. 269 от ДОПК, без да е обвързан с крайния срок по чл. 269, ал. 2, т. 4 от ДОПК. В т. т. 5 и 6 се поставят въпроси относно разпределението на доказателствената тежест в процеса и срокът, в който може да се наведе възражението за неправилно изпълнение от страна на възложителя.
Поддържа се, че така формулираните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК
Постъпила е и касационна жалба от страна на директора на ТД при НАП-Варна срещу същото решение. В самата жалба, както и в допълнителната молба към нея се навеждат оплаквания за нищожност, недопустимост и евентуално: неправилност на обжалваното решение на въззивния съд. Излагат се съображения, че ищецът се явява трето задължено лице по смисъла на чл. 203 ДОПК, а не такова засегнато от изпълнението. Следователно пътят за защита му е по чл. 266 от ДОПК ч. обжалване решението по чл. 267 ДОПК пред АС-Варна, а не ч. иска по чл. 269 от ДОПК. Твърди се, че този правен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата.
Ответникът по касационната жалба не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 1000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е уважен отрицателният установителен иск на "Е" ЕООД срещу касаторите с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК въззивната инстанция е приела, че с този иск всяко трето лице засегнато от изпълнението по ДОПК може да се защити безсрочно и независимо от това, дали е проведена докрай процедурата по обжалване действията на публичния изпълнител по налагането на запор от страна на ТД на НАП върху паричното вземане на длъжника по публичното изпълнение "С" ЕООД към ищеца "Е"Е. представляващо възнаграждение по договор за извършване на строително-монтажни работи /СМР/. Съдът намира за недоказано основанието, на което се базира вземането: извършените СМР от страна на изпълнителя "С" ЕООД по договор за изработка между страните и приемането им от възложителя "Е" ЕАД - обстоятелства в тежест за доказване от ответната страна, тъй като се води отрицателен установителен иск.
По отношение правните въпроси от значение за спора наведени от страна на "С" ЕООД - гр. Варна и изложени по-горе законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 269, ал. 1 от ДОПК възможността на всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението да защити същото по исков ред. Този иск се различава от специалния иск по чл. 267, ал. 1, т. 4 от ДОПК, който се отнася само за случаите на защита на правото на трето лице със самостоятелни права върху вещ, предмет на принудително изпълнение по ДОПК. В този специален случай правото на иск на третото лице е поставено в зависимост от предварително обжалване от негова страна на действията на органа по принудително изпълнение и е обвързано със срока по чл. 267, ал. 2, т. 4 от ДОПК. Нормативната уредба е ясна и не е налице необходимост от тълкуване с оглед точното прилагане на закона и развитие на правото. Аналогична е ситуацията и относно поставените в т. т. 5 и 6 въпроси за разпределението на доказателствената тежест в процеса и срока, в който може да се наведе възражението за неправилно изпълнение от страна на възложителя, като последния въпрос въззивният съд изобщо не го е засегнал, за да направи правните си изводи, доколкото и същият не е повдиган от страните в хода на процеса пред двете инстанции по същество.
В касационната жалба от страна на директора на ТД при НАП-Варна срещу същото решение, както и в допълнителната молба към нея се навеждат оплаквания за нищожност, недопустимост и евентуално: неправилност на обжалваното решение на въззивния съд. Излагат се съображения, че ищецът се явява трето задължено лице по смисъла на чл. 203 ДОПК, а не такова засегнато от изпълнението и следователно пътят за защита му е по чл. 266 от ДОПК ч. обжалване решението по чл. 267 ДОПК пред АС-Варна, а не ч. иска по чл. 269 от ДОПК. Твърди се, че този правен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата.
Така поставения въпрос за допустимостта на иска, настоящият съдебен състав вече разгледа по-горе и прие, че разпоредбата на чл. 269, ал. 1 от ДОПК дава възможността на всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението да защити същото по исков ред, независимо от процедурата по обжалване по административен ред на действията на публичния изпълнител и неограничено от срока по чл. 267, ал. 2, т. 4 от ДОПК. Следователно обжалваното решение не се явява недопустим или невалиден съдебен акт, доколкото с него въззивната инстанция се е произнесла по спор по допустим иск в рамките на законен съдебен състав и в надлежната форма на обжалваното съдебно решение.
Правните въпроси от значение за спора не са решени в противоречие с практиката на ВКС от категорията на т. 1 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото такава практика липсва.
Посочените в жалбата на ТД на НАП-Варна определение № 478 от 17.08.2009 г. по гр. д. № 221/2009 на състав на ГК на ВКС, произнесено по реда на чл. 288 от ГПК и определения на ВАС не са, нито от категорията задължителна практика на ВКС по т. 1, нито от категорията практика на съдилищата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла на ТР № 1 от 19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. Дело № 1/2009 г, доколкото не са съдебни решения. Отделен е въпросът, че практиката на административните съдилища изрично е изключена от тази категория, съгласно т. 3 от цитираното ТР поради което и липсва обосновано основание за допускане на касация на посочените основания за това от страна на касатора ТД на НАП.
С оглед изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение.
Определението е окончателно.
Публикувано на: 03 Ное 2011, 21:54
Чудех се в кой раздел да пусна темата, но реших, че тук влизат може би и счетоводители, че и данъчни служители, затова ето какъв е проблемът: 
.
За да й придадат "сериозност", я включват в дневника за
Балуев не премълчава годината умишлено - приемете, че е станало 2011 г. И не чета hidden - "игнорирал" съм го, но с оглед дискусията явно пак пуска онова решение, което пуска откакто се е регистрирал в този форум и въз основа на което твърдеше, че СИ трява да събере напр. два пъти дължимите публични вземания, ако са му съобщени с две удостоверения по чл.191 ДОПК - едното от несъществуващата вече АДВ, другото от НАП, въпреки, че е ясно, че става дума за едно и също нещо.
